ДУМИТЕ

Реших да посветя живота си на думите. Думите могат повече, от колкото предполагаме.
Мислите си , обаче, не мога да превърна в думи. Виждам ги как падат покрай мен, като есенни листа, летят в красиви спирали и се спускат бавно на земята, губят се сред други вече мокри и изгнили листа, или вятърът просто ги отнася със себе си. Такива са моите мисли, красиви и спорадични, непостоянни...

Думите обаче, да се върнем на думите. Думите свързват хората. Вчера седнах до окъпания в слънце фонтан на Марктплац и извадих книгата си - Албер Камю "Митът за Сизиф".
Вглъбена в думите му и опитваща се проведа разговор със себе си и с книгата, бегло забелязах неврзачният човечец, които седна до мен.
Погледнах го пренебрежително...беше тъмен персонаж, облчен в анцуг.
Не видях очите му. Върнах се към разговора с книгата.
Човечецът изкара нещо от чантата си.

Разговорът ми не вървеше.

Полюбопитствах, надникнах. Извадил беше книга. На Албер Камю. "Малка Проза".

Сърцето ми подскочи. Загледах се в невзрачния човек и видях,че всъщност е млад, слаб, с тъмна кожа, с живи очи. Думите от книгата му говореха.

Тъй като моят разговор беше секнал, реших да започна нов. Оказа се,че той е живял в Гърция 10 години, беше чел други неща на Камю, на гръцки. Беше роден в Германия. Дошъл в Хейделберг, за да учи езици. Думи.

Слънцето ни къпеше. Запалих цигара.

Светът беше само за нас тримата- Камю, неврзачният човек с живите очи и аз.

Думите ни свързаха. "Всеки език е човек." ми каза той. Всяка дума, всяка нова дума, която научаваме ни води по-близо до ново място, до нова врата. Ключовете са в нас- думите - само трябва да уцелим правилния.