Безгласието ми , когато те видя , е учудващо странно.
Опитвам се да кажа нещо , но безгласието ми ме стиска за гърлото.
Безгласието върви и с голяма доза парализа на крайниците.
Усещам ръцете си дълги и тежки , все едно всеки момент ще докоснат земята.
Усещам краката си големи и тромави , бедрата дебели и разплути.
Усещам лицето си гигантско , все едно заема цялото пространство и
се опитва да ти се натрапи.
Безгласието е виновно. Думите напрират да излязат. Но вместо това
запълват цялото ми същество и все едно , че ще се пръсна всеки момент.
Всяка крачка , която правя кара стаята да прокънти.
Докосвам шията си... безгласието ми мълчи. Имам двойна гуша ,
даже тройна.
Безгласието е виновно. Само да можех да ти кажа всичко.
Понечвам да отворя устни и от мен да изезе плахичък гласец. Събирам смелост и
се опитвам да игнорирам огромните си крайници. Приближам се. Усмихваш се и
ставаш , дошло е време за сбогуване.
Помахваш и изчезваш.
Безгласието ми крещи.
No comments:
Post a Comment